Тези дни ме карат на размисъл. Размисъл, разбира се, за екзистенциалните неща. И това няма да е статия или проповед какви трябва да бъдем и какви не. Ще бъде споделяне. Споделяне на мисли, тези които минават през мен.

Разбира се, тези мисли не биха били такива без бекграунда ми, свързан с обуславянето ми като човек и личност от семейството ми, от приятелите и преживелищата ми, което е есенциално да ви кажа.

Та… мислите са ми в посока отговорността ни. И изначално да развенчая илюзиите ви… НЯМА нищо общо с Корона вируса и отговорността ни по отношение на определени правила и разпоредби. Нищо общо!

Размишлявам си за отговорността за действията ни в живота и до колко можем да поемаме отговорност за решенията ни като цяло.  Да уточня, говоря за отговорността за това как се чувстваме в резултат от решенията си. Мисля си как е мнооого по-лесно да поемаме отговорност за неща, които са ни доставили удоволствие и наслада в живота. Но много по-трудно да поемем отговорност за действия и решения, които са ни донесли болка. Оооо! Нещата, които в крайна сметка не са се развенчали положително и са ни донесли болка, просто не ги желаем и тази отговорност е почти непосилна за нас. Как да приемем, че даден наш избор може да не доведе до сладост?!! Много е трудно. Даже дори невъзможно! И тук вероятно идва моментът, в който решаваме, че тази отговорност май… и най-вероятно не е наша и имаме пълното право и привилегия да я прехвърлим някъде навън. Как ще изхвърлим тежестта от нас вече няма никакво значение. Важното е, че виждаме възможност тази отговорност да не тежи на нас!

О, лекота! Всичко друго няма значение. Дали нараняваме, няма значение. Дали натоварваме друг, няма значение.

А дали е така?

Дали това наше временно облекчение от тежестта на нашите избори и действия ще ни доведе до покой? Не, не мисля…

Всъщност вярвам, че покоят идва само, ако поемем отговорност за нашите решения и действия, без тази отговорност да натъжава и да наранява другите. Ако прегърнем изцяло чувствата и мислите си, последица от живота ни, то лекотата ще дойде. Само и единствено тогава е личен процес на израстване. Само тогава сме си свършили работата. Всичко друго е размиване на границите на нашата отговорност, нашата свободна воля и волята на другите.

Дано да не звучи абстрактно или размито, но и така да звучи, то идва от сърцето.

 

Цвета Кънчева